Прочетен: 2637 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 04.06.2007 15:35
Луната токущо беше се показала, хубавото и кръгло лице огряваше цялата плажна ивица. Той отново стоеше там на брега, до купчината камъни образуваща малък полуостров, както всяка вечер от 10 години насам. Стоеше и чакаше. Но тя така и не идваше, а беше обещала. Той все още помнеше усмивката й, лъчезарна, топла, вдъхновяваща. Като че ли се беше разделил с нея само преди броени минути. А уханието й, ах това ухание, сякаш вятъра все още го носеше. И тези красиви големи очи, сякаш океанът се беше излял в тях, и така искряха сякаш всички звезди се бяха събрали. А беше толкова скоро, и толкова отдавна, те се разхождаха по брега хванати за ръце, гледаха луната, слушаха шепота на вълните, и говореха. Говореха си по цяла вечер за любовта, за звездите, за музиката, за живота, за хората. Току сядаха на пясъка, сгушваха се един в друг, докосваха се нежно. Говореха си с очи и се радваха че са заедно. Сутрин посрещаха изгрева, след това той я изпращаше и си казваха довиждане с нежна и гореща целувка. Не си бяха казвали че се обичат, нямаше нужда - и двамата го знаеха. Сякаш бяха създадени един за друг. Бяха щастливи заедно, като сбъдната мечта. Той се насладаваше на присъствието й, тя изгаряше от желание да бъде до него. Сякаш времето беше спряло когато не бяха заедно, и сякаш препускаше докато ходеха по брега. И дървото, до което се докоснаха за първи път, дървото което той щеше винаги да помни, беше стар дънер ударен и разцепен от гръмотевица, стоеше там на брега. Това дърво беше символ на неговата обич, точно там на границата между сушата и морето, точно там между двата свята той се беше престрашил да я докосне и прегърне, да погали косите й, а тя бе отвърнала. Не, тогава не се целунаха, макар че той много желаеше, просто не се престраши, беше прекалено доволен от това, което беше постигнал до момента. Беше радостен и въодушевен. Помнеше и дъжда, как тичаха по пясъка целите мокри, но не им пукаше, даже се радваха, все пак бяха заедно. И имаха чувството, че нищо не може да ги раздели. Дните се редяха, те се наслаждаваха на себе си и на морето, любуваха се на звездите, и се радваха на изгрева. Въобще не мислеха за утре, за тях нямаше утре, нямаше и вчера имаше само сега, сега когато бяха заедно, нищо друго нямаше значение. И тогава дойде деня, в който тя трябваше да отпътува надалеч. И двамата не можеха да повярват и нямаше какво да променят. Разделиха се с целувка, а той дълго гледаше автобуса, с който тя отпътува, гледаше пътя дори и след като автобуса отдавна се беше скрил зад хоризонта. Гледаше и се надяваше да стане чудо и тя да се върне. Но знаеше, че това не може да стане, не и сега. Но си бяха обещали, той щеще да я чака всяка вечер, там до дървото, да онова същото ударено от гръм дърво, а тя щеше да се върне някой ден при него. И така той чакаше, вече десет години. В сърцето и душата си знаеше, че един ден тя ще се върне тук при него, точно както се връщаше в сънищата му. Дали и тя го сънуваше? Дали и тя чакаше момента в който пак ще бъдат заедно? Или го беше забравила, както той беше правил понякога през зимата... Не, не можеше да е така, още в първите дни на лятото той отново се сещаше за нея, значи и тя трябваше да мисли за него, беше обещала. И все пак, толкова години и тя не се върна, дали не беше намерила някой друг, дали не го беше забравила на цяло, за него това нямаше значение, той щеше да я чака. Завинаги, завинаги докато имаше море и луна, щеще да идва тук всяка вечер да слуша вълните и да я очаква. Още помнеше аромата й, усмивката й, и дълбоките й красиви очи, и беше щастлив, да той беше най-щастливият човек на света. Беше срещнал и усетил истинската любов, и тя още гореше в него, вечна, неугасваща и силна. Нищо друго нямаше значение...
Честито 500 000 - я посетител на http:/...
Астрономите са в очакване на неизвестен ...
01.06.2007 15:09
Поздравявам те!
:)
10.06.2007 13:15
Имам чувството, че това е и моята история, толкова е сходно изживяването.
Дано тя се върне!
07.03.2008 02:55